вторник, 15 март 2011 г.

Добруджа


Аз няма никога да се наситя
да гледам теб, Земя-повита пита;
да галя с поглед твойта гръд равнинна,
очите на децата ти, невинни,
кайсиевите взривове напролет,
нагазилите в Дунава тополи;
да пия дъх на златно, зряло жито,
сълзящо изворче – в нивята скрито;
да виждам как край старите огради
прикаждат се светии белобради;
притупват из прахта ти без тревоги;
стариците с потракващите куки
да спомнят пак пораснали унуки…
Ти раждаш жито, рожби и човечност –
единствена, осъдена на вечност.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Възникна грешка в тази притурка