Обичам сутрин тихите крайбрежия,
дочакали покоя на стихиите,
където се докосваш до безбрежното
с оранжевата сила на магията.
Разбирам там защо е Господ слънцето
за волните туземци в Полинезия,
усещам силата, пробила зрънцето –
спасяваща душата ми поезия.
Изтича на водите огледалото,
като река Йордан за християните,
душата кротко се прибира в тялото
в едно богоугодно състояние.
Отпускаш се, разпадаш се – до атоми:
без Никого, за Никъде, при Нищото,
преди отново с болка сетивата си
да хвърлиш на живота на огнището…
Няма коментари:
Публикуване на коментар