Ноктюрно

 Дали си спомняш аромата

 на виното – рубини бляскави,

 хвърчило пускаше душата

 в крайдунавската вечер ласкава.

 Сребристогола бе Луната,

 изгряла с нежни намерения

 и спусна стълба до Земята –

 да стигнем нейните селения.

 Направи път и по реката –

 да свърже здраво бреговете ни,

 вървяхме боси по водата,

 тъй както правят боговете ни.

 Говорехме в захлас, безкрайно,

 а бъдникът смирено пушеше,

 обсипан в съкровени тайни…

 И Бог бе с нас – усмихнат слушаше…

Оная нощ

В оная нощ горяха само страстите

след сетното прозвънване на чашите,

приех те като първото причастие,

за два-три часа Времето бе наше…

Из сумрака ти беше беломраморна,

целувах те - копринена бе кожата,

изпивахме се пестеливо, в грамове-

да удължим любовното безбожие.

На сутринта погаснаха очите ни,

не бяхме гузни, но добре разбирахме

- отломки две. Съдбата запокити ни

и ни обрече да не се събираме…

Цветна любов

Грях си ти, стройната, сърнооката,

мен прониза с очите кинжали

и загнезди се страст в най-дълбокото

и дали ще излезе - едва ли..

Но какво да направя - красива си!

Неподвластна на дребна суетност,

ти си точно обратно на сивото

- лъчезарна, ефирна и цветна.

В теб дори и греха ме привличаше

и почти на възвишен изглежда,

бих ти казал смирено: Обичам те,

моя цветна любовна надежда.

Зная тая любов е обречена,

ала Ти ме привличаш фатално,

Ти си мойта мечта неизречена,

невъзможна да стане реалност...

Избор

 Не крия, че жени съм имал други,

 от липса на жени не съм се вайкал,

 но само теб избирам за съпруга

 и на детето ми да бъдеш майка.

 И въпроса изчерпвам изцяло –

 този свят се изпълва от тебе,

 щом потъвах из твоето тяло,

 аз се чувствах любим и потребен.

 И когато изчезнем в простора

 в необята – красив и космичен,

 вече знам – в милионите хора,

 аз на тебе съм казал ,,Обичам”!

Сребърна

 Красиво езеро, което свети

 като огромна сребърна монета,

 през зимата сковано в ледовете,

 а лятото разцъфва като цвете.

 Върби момински кротко се привеждат,

 тръстиките въртят зелени саби,

 къщята стари в него се оглеждат,

 като приседнали на припек баби.

 А нощем грее с хиляди звездици,

 които се оглеждат от небето,

 красиво езеро – подслон на птици –

 свободните деца на ветровете…

Тъга по Петя Дубарова

 С теб сме гледали приказни къщи,

 този пристан, от елини правен,

 ала времето нищо не връща,

 както връща в морето удавен…

 Днес сънувам морето, прибоя,

 фарът стар (на звездите запалка),

 ти потъваш – морето е твое,

 като приказна малка русалка.

 Твойте стъпки – по белия пясък,

 твои стихове – в риби и миди,

 ти си тук – в този гларусов крясък,

 ти си тук, който може – ще види!

Този свят

 Този свят е за мене загадка-

 днес нещастен, а утре – щастлив.

 като майчина баница сладка,

 като дълга раздяла горчив.

 Този свят не от днес ме побърква,

 не достигнах из него таван-

 по-добрите отиват на църква,

 най-добрите - на ресторант…

 Този свят е усмивка невинна

 или поглед на килър жесток,

 аз не зная какво ще постигна,

 ще науча ли своя урок?

 В този свят съм за днес и докрая,

 вас обичам единствено тук,

 дотогава, додето узная

 дали всъщност ще има и друг…

Очите ми зелени (Умът ми също)

 Ще ти дам мойте зелени очи,

 за да видиш – опаснокрасива си,

 приеми мойте бели ръце,

 да усетиш,ах как си изваяна,

 ще ти дам и жадуващи устни,

 за да усетиш как сладкотръпчива си.

 Очарован бих бил да си съдница,

 приеми любовта ми несбъдница,

 осъди ме сурово - добър или лош,

 подари ми обаче едниствена нощ,

 сладкия шепот на кратка омая,

 да те запомня,да те позная...

Ти

 Ти си мотив за сънуване,

 в сънища влажни и жежки,

 ти си жена за целуване,

 скрий ме с косите си тежки.

 Ти си сюжет за рисуване,

 сладкоомайваща гледка,

 ти си жена за целуване.

 Хващам горещата четка.

 Стига досадно бленуване,

 чувството в мен е наболо,

 ти си жена за целуване,

 почвам отгоре надолу..

Студ

    На Д. Проданов

 Студът прорязва стръвно, като с нож,

 снегът в нозете скърца звънко, ядно

 и сякаш първата полярна нощ

 над нас навеки иска да припадне.

 Пролайва куче и се чува грак,

 далече оттрещява сухо пушка

 и в тайнствения горски полумрак

 нестройно шета ледена вихрушка.

 И аз усещам в моето сърце

 растящата в природата тревога –

 дърветата приличат на ръце –

 молитвено отправени към Бога.

  

      

Среща

 Не намирам утеха,

 че живея нелеко:

 аз, герой а ла Чехов

 до герой на Алеко.

 Към върха на успеха

 води козя пътека:

 персонаж а ла Чехов

 следва тип на Алеко.

 Нося тежки доспехи,

 а съм тръгнал далеко

 и под скъсана дреха

 ще те срещна, Човеко!

Свирепо

 Прониква простотия - подобно радиация

 и иска да затрие до вчера славна нация,

 аз знам след радиация, остават само плъхове,

 тотална деградация и лишеи, и мъхове…

 Прониква нагло, остро, до мозъка на костите

 и никак не е просто през времето на простите…

 Културата ни древна отдавна е на прицел,

 днес чалга е потребна и силиконът с мицел…

 Човекът се спасява доколкото си може:

 ,, И днеска оцелявам, благодаря ти, Боже!”

 Светликът не е близо и черна е тъмата,

 усещам се, че искам да грабна автомата..

 Звучи като присъда и пошла мелодрама:

 очаквайте да бъда по - лош и от Осама!

  

Езикът на дъжда

Познахме с теб езика на дъжда

под ритъма на светлия капчук...

Едва ли пак ще бъдем двама тук,

сред тази дива горска свобода...

 

Едва ли пак тела ще се стопят,

подгонени от страстите- камшик,

ще отлети в ефира твоят вик,

ще ни ограби делничният свят.

Ако след време старата следа,

ни върне и се припознаем пак,

ще те попитам в стихналия мрак:

“Ти помниш ли езика на дъжда?”

 

Спасителни крайбрежия

 Обичам сутрин тихите крайбрежия,

 дочакали покоя на стихиите,

 където се докосваш до безбрежното

 с оранжевата сила на магията.

 Разбирам там защо е Господ слънцето

 за волните туземци в Полинезия,

 усещам силата, пробила зрънцето –

 спасяваща душата ми поезия.

 Изтича на водите огледалото,

 като река Йордан за християните,

 душата кротко се прибира в тялото

 в едно богоугодно състояние.

 

 Отпускаш се, разпадаш се – до атоми:

 без Никого, за Никъде, при Нищото,

 преди отново с болка сетивата си

 да хвърлиш на живота на огнището…

 

Рецепта за любов

 Без собствен дом и чакащи очи,

 без блага дума за добра утеха

 и най – сладкото ще ти горчи,

 и ще е стръмна всякоя пътека.

 Така усетих чувството за дом,

 застанал сам в очакване на влака –

 да знаеш,че с усмивка,мълчешком,

 на крайна гара някой те очаква.

 Сега навярно вече съм готов

 пред себе си поне да го призная:

 това е то – рецепта за любов,

 с която ще дочакам мъдро края…

Предзалезно къпане

   Една жена нагазва из реката –

   изящна, дългокоса, дългонога,

   полека се облива със позлата,

   преди да се отпусне в изнемога.

   А аз стоя в притихналите храсти

   и не усещам яростни комари,

   вълните ме заливат като страсти

   и чувствам под лъжичката да пари.

   Изплува бавно от водата синя

   покрита с перли на брега се спира,

   поклаща се с походка на богиня

   и ме оставя бавно да умирам…

Досада

Салатата. Паницата фасул,

в ръката бавно къшея се рони,

вечерят  двама – внукът на цървул

и неуспяла внучка на кокона.

Ракиен дъх, сапунен сериал

и поглед някъде далеч отнесен,

Ромеото след малко е заспал,

похъркващ често, с аромат на чесън.

А тя се моли в стихналия дом

и хвърля съчки в старото огнище...

А Господ ги погледна мълчешком,

след туй прозя се. И не каза нищо…

 

Долче Вита

Тайната среща. Пустият плаж.

Вечер гореща. Гларусът паж.

Твоето име. Светлият миг.

Станах сюблимен,станах велик.

Бронзов отблясък,воден светлик.

Гларусов крясък,тихият вик.

Тъмната похот.. Бялата плът.

Морският грохот… Златният път.

Пясъкът ситен… Капчици пот…

Зов ненаситен… Сладък живот.

Вкусвах тръпчива морската сол

ти ме опиваш - без алкохол!

Дълго рисувах бялата гръд,

буден сънувах… В Млечният път!

 

 

Добър е Господ

Имал съм чувството цялото време

Някой десницата моя крепи,

нищо на оня свят няма да взема,

добър е Господ, че ме търпи.

 

Никаква ярост, никакви грижи,

чуждата злоба не ще ми втълпи,

мене красивата жажда ме движи,

добър е Господ, че ме търпи.

 

Вече разбрал съм ясно, до болка

никога свойта любов не скъпи,

давай без сметка ,колкото-толкоз,

Велик е Господ, че ме търпи!

Добруджа

Аз няма никога да се наситя

да гледам теб, Земя-повита пита;

да галя с поглед твойта гръд равнинна,

очите на децата ти, невинни,

кайсиевите взривове напролет,

нагазилите в Дунава тополи;

да пия дъх на златно, зряло жито,

сълзящо изворче – в нивята скрито;

да виждам как край старите огради

прикаждат се светии белобради;

притупват из прахта ти без тревоги;

стариците с потракващите куки

да спомнят пак пораснали унуки…

Ти раждаш жито, рожби и човечност –

единствена, осъдена на вечност.

Да ударим камбаните

Ти отвори вратата. И ме блъснаха бомбите…

Аз отворих устата и ми лъснаха пломбите…

С хармонични вибрации вън шумяха брезичките,

моите стари мераци избуяха пак – всичките…

В неприкрита възхита се превърна почудата,

после без да ме пита ме прегърна възбудата…

А очите, кафевите, като въглени парят те,

Зазвучават напевите,екнат в мене тропарите…

Два забравени свята - дълга беше раздялата ,

да послушам душата, ми нашепваше тялото…

Зазвучаха синхронно на душите мембраните

и прошепнах резонно: “ Да ударим камбаните” !

Детски сън

   Върху моето рамо заспива

   дъщеря ми с усмивка щастлива –

   като писана малка икона…

   Аз по-искана тежест не помня

   и не зная по-нежна коприна

   от косицата, с дъх на невинност,

   и ме прави щастлив, и уверен

   детски дъх – отчетлив, равномерен.

   Ти – Животът ми – в мен и до мене

   продължаваш – красив, неотменен…

   И от нежност добра развълнуван,

   аз ти шепна: спокойно сънувай!

Вечерното момиче

  За мене си вечерното момиче,

  което залезът превръща в златно,

  нещата правиш толкова различни

  сред тихата крайречна необятност.

     И сякаш всичко по-красиво става,

     светът за малко става по-чудесен,

     повдигат птиците с една октава

     вечерната, лежерна, тиха песен.

 Дори ветрецът покорено стихва,

 поляга нейде с тиха съпротива,

 а слънцето за сбогом се усмихва,

 погалва те с лъчи и си отива…